Понякога ме е срам, че пиша тук толкова рядко. Не заради тълпите от верни фенове и фенки, а заради хронологичната анамнезно психологична стойност. Преди година и половина се запознах с приятелката си. Сега чета какво съм мислил в началото. Сега смятам тези работи за лигави глупости, но най-интересното е ,че не сме се разделили. Тя все още ме обича. Имам чувството, че хората все повече ме отблъскват. Че си играя с тях и се опитвам непрекъснато да ги насочвам и да предвиждам ходовете им. Изтеглям връзките си до краен предел. Оприличавам се на Хаус, хората ме сравняват с него. Харесва ми. Наслаждавам се на самотните моменти изцяло. Харесва ми да съм сам в кабинета, сам докато чета, сам вечер докато уча. Още повече подкрепям теорията си за непромяната на хората. Трябва да пиша тук. Интересен съм си. Това е добре, надявам се. Поне за сега съм много влюбен във ветеринарната медицина. И фактът, че поголовието са тъпи селяни, които още забравят, че в нашата специалност съществува думата "медицина" , ме амбицират да направя това, което сега сигурно 10 човека в България могат : да бъда ЛЕКАР. Наистина искам да лекувам болестта - не пациента. Искам да реша загадката. Нищо не се случва без причина.

We are always in our own company.

Никога не спирай да преследваш мечтата си! Самата аз напълно разбирам думите ти и то като човек, а не просто като колега, изучаващ ветеринарна медицина! Дерзай! :)